Всеки ден заставаме пред него – понякога по два, по три пъти на ден.
А огледалото безмълвно си стои и… просто отразява.
Остава тълкуванието на образа на нас.
А ние май безизразно го подминаваме…
Е, да си признаем – намигаме му тайно. Оглеждаме се, но не виждаме…
Или виждаме, но си мълчим?
Но има едно друго Огледало – невидимо в стаята стои…
Не знам дали е цветно или бяло,
но заслушам ли се – чувам да шепти:
“Най”, “Най” за мен си ти / 2,
защото Аз те сътворих!”.
Забравил съм… Но днес напомняш ми.
Неясното ми очертание, ей така, с ръка изтрий…
Не виждам ли – това си Ти?
По образ Твой съм сътворен.
С Диханието Ти вдъхновен.
Животът ми е подарен.
Защо да не съм щастлив?
Като в огледало отчасти виждаме.
Не всичко разбираме.
Смисъл дори не намираме.
Но застанем ли лице в Лице,
напълно всичко ще познаем, защото познати сме напълно.
Като в огледало в миг на съзерцание –
едно изповедание…
преобразяваме се не в друго, а в Оня Образ свят,
предвиден при наш’то сътворение…
А Бог така намира ни. И казва:
“Влез. Познавам те”.
Като в Огледало… се оглеждам …
С погледа Твой поглеждам…
… разбирам как изглеждам.
Оглежда се моята душа…
Взирам се в Твоите очи.
Като в огледало.
В Твоите очи – едно съзерцание.
Бездихание.
Изглеждам добре?
Или не?
Отразявам ли Теб?…
Жани Ковачева